"Култура"
17 декември 1993 г.

Чужденци на задния двор

Новият “Учебник по български език за чужденци”, подготвен от Елена Хаджиева и Ангел Ангелов, както можеше да се очаква, най-напред предизвика политически дебат. Според Александра Табакова, в.”Дума”, бр. 227, в него се “посичат историята и литературата”, “изхвърлят се Ботев, Вазов, Захари Стоянов”, а според Ани Илков, Владимир Жобов и Георги Колев, в. “Демокрация”, бр.242, е “чиста лъжа, че в учебника са подминати Ботев и Левски, несъгласията на Ал. Табакова със съдържанието му са “левичарски вопли”. Тук ще поставим пред скоба воплите от всякакъв тип и ще съсредоточим интереса си към чисто професионалните качества на учебника.

По време на Летния семинар по българистика бях сред водещите на специализирания курс по диалектология и етнолингвистика. Наложи ми се да отговарям на въпроса на моите (нашите) курсисти защо се счита, че източнобългарското произношение е компроментиращо и смешно. Трябваше да отделя време, за да се спра на проблемите, свързани със стратификацията на българския език, със статута на отделните диалекти (териториални и социални). Разбрах, че “крушката си имала опашка”, след като прочетох Учебника по български език за чужденци на Елена Хаджиева и Ангел Ангелов, по който бяха обучавани участниците в Семинара.

Това е учебник, вдъхновен от замисъла да се остойности различното, неконвенционалното – замисъл, който сам по себе си е твърде ценен, но неуместно реализиран в страниците на учебник, предназначен да обучава чужденци на родния ни език. За всяко обучение е необходима традиция, а тя в случая е кодифицираният български литературен език – образцовата и престижна форма на националния ни език, която има конкретни задачи и функции в общонационалната езикова комуникация.

В учебника на Елена Хаджиева и Ангел Ангелов е застъпен субстандартът на националния език, където наред с явленията, характерни за стандартната му форма, съжителстват сленгови елементи на лексикалното, словообразувателно и семантично равнище, както и диалектни особености на софийския местен говор. В културен аспект езикът на текстовата база в учебника е продукт на твърде специфична и своеобразна културна матрица.

Трябва да призная, че в текстовете лично за мене имаше приятни моменти. Някои от тях са чудесни литературни фрагменти (напр. сънят на Ванчо Буцата с.105). Интересна е артистичната игра със ситуациите, със значенията на думите, със социализираните и несоциализираните конотации, която в голяма степен представя характерни особености от българската картина за света, но недостатъкът е във факта, че тя може да бъде разбрана адекватно само от българската езикова личност и може би от чужденец, който отлично владее нашия език.

Предназначението на езиковата комуникация, която е задължителна при изучаването на всички езици, се състои в предаването на някакво количество информация на адресата (в случая обучаваните чужденци). За да се затвори комуникативната дъга, адресантът (в случая учебникът и респ. неговите автори) трябва да осигури такъв облик на предадената информация, който адресатът би могъл правилно да декодира.

Разговорните текстове съдържат опасността от пробиви в канала на комуникацията дотолкова, доколкото обучаваните чужденци не биха получили адекватно количество семантична информация. В разговорните текстове са представени вторични социализирани значения на думите, вторични функции и отношения без наличието на първично социализиране (книжовни) съответствия (напр. копеле, буца 'як, непоклатим човек', ливада 'наивен, умствено незрял', гьон 'непоправим глупак', омитам се 'отивам си отнякъде', изпарявам се 'отивам си бързо', връзвам тенекия 'лъжа някого' и много други). Или метафорично казано, на желаещите да се запознаят с нашия езиков дом най-напред е показан задния двор, без да е показана уредбата на къщата.

Няма съмнение обаче, че свободата в използване на сленгови елементи е особено оправдана от позиция, свързана с потребността на превода, и един специализиран курс за преводачи (настоящи и бъдещи) с аналогична тестова база би бил вероятно по-успешен.

При предаването на лингвистичната информация учебникът следва каноните на описателната граматика. Не мога да приема закачливата игривост на формулировките, която дава на аудиторията статута на ученици в начално училище. (Срвн. “Корените, разбира се, са най-важни. Те са най-много – няколко хиляди. Те създават връзките на думите с отделните предмети, действия и всякакви реалности. Благодарение на корените в думите ние най-много се разбираме.” – с. 43; “Числителните имена в българския език са много, безброй.” – с. 61; “В българския език глаголът “съм” е най-важният.” – с. 25.) Това, разбира се, е по-малкото зло в сравнение с допуснатите грешки, някои от които ще си позволя да цитирам: “Отрицанието е характерна особеност на българския език.” – с. 51. Явно става въпрос за двойното отрицание. “Съществителните от среден род образуват множествено число с окончания –а, -я, -та, -на. Всичко това обаче си има своите изключения.” И сред изключенията от мъжки род, които образуват множествено число със същите окончания, наред с двойката “брат - братя” стои и двойката “човек - хора” – с. 31; Като “варианти с историческо обяснение” са дадени исторически морфологични редувания от типа вълк - вълци, ръка - ръце – с. 21. Не ми се иска да продължавам списъка, който може да бъде доста дълъг.

В методическо отношение учебникът също е уязвим, защото няма йерархия в поднасянето на езиковата информация, както няма връзка на граматичния материал с текстовете на уроците.

Подборката на приложенията към учебника е направена при отсъствието на добър вкус и историческа коректност. Иначе не мога да си обясня присъствието там на “Принципи на православието”.

Позволявам си да твърдя, че в този вид и с такова предназначение учебникът е неизползваем, макар че у българските си читатели провокира въпроси, свързани с кодификацията, с критериите за нея и противоречивостта на тези критерии, но това е по-скоро неконтролирана последица, отколкото търсен от учебника ефект.

Неда Павлова