|
"Демокрация" Свободата, брат, е нещо относително, е нещо изключително |
||
|
С една обща, огромно въздишка отговориха хиляди свободно събрали се хора на площад “Св. Александър Невски” на стиховете, които пееше Ангел Джендема. Изглежда, приятно е някому да мачка чужди души, от нас да си прави руйно вино и да го пие с хладни мази… с лоши другари. Едно “ах” и едно а-а-а! Се изтръгват от множеството. Всеки чува заедно с други десетки хиляди онова, което си е мислил или говорил само с един-двама. Площадът кънти: край на заблудите, край на утопиите, край на кошмара…хиляди глупости, всеки ще сърба туй, което му се пада. 18 ноември 1989 – същинско начало на промяната. От съобразителен колега, сега водещ многотиражен вестник, има запис на първия митинг. Първият, ако не броим казионния, насочен с ден по-рано, вероятно за да даде верния тон. Изглежда десетоноемврийците са се опасявали, че не ще успеят да контролират напърно развитието на нещата. Когато сега слуша записа, човек си дава сметка – и тогава е можел да се усети кой какво иска, но опиянението, голямото желание всички да изглеждат добри, да ги харесваме, са ни карали да чуваме по-скоро онова, което ни се е искало, отколкото онова, което е било казано. А гласът на Каракачанов издава манталитета на комсомолски секретар. Сега на човек му прави впечатление, че Петко Симеонов, разобличавайки номенклатурата, вмята оценката си за буржоазията, която също била потисническа. В чисто престорено изказване Анжел Вагенщайн си признава: строили сме не храм, а казарма. Константин Тренчев тогава пръв отваря дума пред толкова хора за частна собственост, избори в истински плурализъм, за деполитизиране на армията, сигурността и образованието, но кой знае защо завършва с думите: честит рожден ден, българско преустройство. За разлика от него Георги Мишев честити първия ден на българската демокрация. Освен фразата, който е присъствал тогава трудно ще забрави: “Хора…преминали по тънкия лед на страха, днес вие заслужавате най-високото истинско обръщение: граждани. |
Здравейте граждани!” той изрича още: “Целта се постига не само с бързане, а с неспиране.” Най-радикалното изказване всъщност е на Румен Воденичаров. Той иска коренна реформа на политическата система. Говори, че колективизмът отстъпва място на ценностите на либералната демокрация. Аплодиран е, когато пръв използва обръщението “дами и господа”и е освиркан, когато дълго говори за правата на турците. Може би бе освиркан именно защото твърде дълго въртя тази тема. Другите оратори, които я засегнаха, бяха посрещнати с ръкопляскания. На този митинг странният Петър Гогов насред стихотворение, изтърпяно стоически в студа, е осенен: “Лъжиците за новата аванта са приготвени”. От устата на Едвин Сугарев излиза още неупотребяваната тогава дума: опозиция. А бъдещия президент Желю Желев тогава е на мнението: към демокрацията само с демократични средства. Блага Димитрова е формулирала още един идеал: независима България. Радой Ралин осем дни след смяната на диктатора вече трупа разочарования – не са публикувани изказванията на интелектуалците, срещнали се с Петър Младенов. “Дано 10 ноември не остане едно романтично намерение. Много сме лъгани като народ.” Той е първият, който настоява за възстановяването на старите партии и за Търновската кнституция. Цитира текста: “всеки роб…свободен става, щом стъпи на българска територия.” И макар повечето оратори да говорят за преустройство, да изказват подкрепа на Петър Младенов, хората носят плакати: “Бе Ка Питулация”, “Свободни избори”, “Многопартийна демокрация”. На следващия голям митинг, когато множеството чуе в резолюцията: “да падне член първи от конституцията”, ще настои: “утре”! Връщам записа в началото, към пеенето на Джендема – “Свободата, брат, е нещо приблизително…нещо съблазнително, нещо относително…изключително.” |
|
|
Мария Велковска |
||