"Стандарт"
11 февруари 1994г.

Ангел тълкува Джендема...

Едно време си мислех, че съм разбрала нещичко от психологията на нашите бардове. Харесваха ми, мотаех се с тях до момента, в който задуха вятърът на промяната. Там някъде и срещнах обратното на “моите” поети със и без китара. Импулсът, с който се хванах за него, бе страстта (говорим все и само за духовни игри) към обичаното неразбираемо. Яви се то загадъчно и най-напред задочно в образа на подпяващия под асмата на ахтополския Хари Георг Краев, който редеше сам на себе си следната невъобразима стихопесньовка:

Понеже съм си известен “трап” и връзките ги загрявам със закъснение, нищичко не проумях от контекста: “Алкохол, лято, асма, фолклорист, до него – кълцаща доматите за ракията музиковедка, захванала да се зарежда здравата с идеите на семантичните подходи към културата. “Трапът”, тоест аз, се хванах на въдицата и от тук насетне заревах “Колело-о!” до втръсване на околните. И се почна посвещението ми в Джендемиадата. Въведоха ме в нея уж като слепец, пък то както проумявам днес – просто за да ми гледат сеира на троянски кон, вкарал Джендемите в средището на градивните, дори когато богохулстват бардовете. Дъската, която ме хлопна пробуждащо, бе думата “Трепач!”...

...Бяхме вече в годината 1993, в града герой Харманли, в късните доби на набиращите скорост нови (след въпросния вятър на промяната) “Поетични струни”. Организационните причини бяха разделили пеещите в две помещения. В едното доминираха Ангел Джендема и Наско Дирижабъла, наобиколени от влюбено гледащи ги студенти. В другото – старейшините сред бардовете. И тук някъде, насред ситнежите ми от едната стая в другата, ме хлопна със семиотично просветление разделителната сентенция, долетяла от старейшинската група: “Ние тук сме евъргрийните, ония там – трепачите!” Рушат. Не градят. Деструктори. Тъй. Дошло бе време да престана да се хиля с примижаване на моргиастичните издевателства над опъналия чепки беден чичо Ставри. (Вж. “Стара градска” на стр. 21) И да си диря обяснанието: Кого любя (песенно)? Смешното беше, че тръгнах закъм Ачови със същия въпрос, с който някога (в тоталитарно време) едно пишман-ченге се бе опитало да притисне Джендема до стената след първия му гастрол в Харманли. Въпросът беше: “Ти що пейш тия песни, бе?”

Отговорът се получи много дълъг. И още ще расте. Защото Ангел (Ангелов) – все някъде трябва да му изпиша фамилията на Джендема..., се оказа отличен тълкувател на ...Джендема. Първо по дадености: бир парче лингвист! (Вж. неговия и на Елена Хаджиева “Учебник по български език за чужденци”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски” 1993 г.) Второ – и нему е дошло времето да се сложи точка и запетая, преди да продължи нататък. Този тук текст следователно е само форшплан към нещо, което ще продължим като история на една митотворческа игра. На един мит.

Дълго търсехме началото – пречеха предпоставени тези (мои). Дразнеха ме още една муха, слънцето и безвкусното кискане на Джендема. Смяфкаше се като Арминта Помиярската (според превода на Георги Рупчев). Все така с мисли за Джон Ленън, попитах:

- Джендемският репертоар от нонсенса ли идва, от “поезията на глупостта”, от безмислицата?

Ангел: Не, не. В никакъв случай. Напротив – от ерудицията (кискане).

- Eрудицията? А защо текстовете са като “бълнуване на пияна кобила”?

Ангел: Тук е сложно. Сега ще ти разкажа. Аз пробвах най-различни жанрове. Писах стихове още през ученическите си години, но най-много в казармата прописах стихове. Най-силно писах в първи курс на българска филология...

- Все така ниски ли бяха, прескачащи логиката?

Ангел: Не, напротив, напротив, някакви философски стихове бяха, но в никакъв случай сантиментални... Да ти кажа, забравил съм ги тия стихове, не съм ги поглеждал от 15 години. Спомням си едно, бяха го публикували в “Студентска трибуна”, за някаква птица, която плува навътре в морето, каца върху някакъв труп, след това се завръща. Но трупът не е наречен труп. Винаги има някакво двусмислие, винаги има нещо повече. След това пишех разкази в продължение на 3 години, след като завърших българска филология. Не работех, ами просто бях... писател. Седях тук в една къщичка в двора и написах 10 разказа. Три са по-големи, новели някакви. Направих една книга, която се подмяташе по разни издателства. Не излезе... Много по-късно, преди 2-3 години, в “Литературен вестник” публикуваха някои от тия разкази.

- Кажи сега за песента, тя безсмислена ли е или двусмислена?

Ангел: Песента...Стана спонтанно. Стана точно в периода, в който се напъвах да пиша исторически разкази и някои биографични книги за македонски деятели, когато много четях и история от най-различни автори и се опитвах да правя някакъв модернистичен жанр...

От друга страна, бяха социaлните притеснения и този социaлен протест, който се надигаше у мен, защото се притеснявах, че не работя. А който не работеше, живееше в нещо като полулегалност, нали това беше точно времето на Андропов, когато ни спираха по улиците и ни искаха паспортите... Бях решил, че единственият ми шанс е в това да съм пишещ човек, летописец на това време, а от друга страна много здраво заработиха някакви такива генетични мои родови истории, проучвах македонските борби. И така – от една страна тая носталгия, която е много градивна и креативна, а от друга, тоя бунт, който зрееше... Знаех, че това с теми не може да се изрази, те много добре следяха какво се пише, четяха и между редовете. С тия разкази, които ходех и предлагах, усетих, че тях най-много ги дразни някакъв естетически протест.

- Авангардизъм на формата?

Ангел: То просто е различно мислене. Можем ли да кажем, че Джойс е само форма? Най-много ги дразнеше нещо, което не разбираха. Та изведнъж в цялото това притеснение, в което живеех, се появи нещо странично – продължавам да мисля, че така стават най-хубавите неща. Това странично беше групата “Джендема”. Аз я отделях от оная дейност, която мислех за сериозна. Групата “Джендема” си беше истинско забавление. В това ходене насам натам и забавления с момичетата от махалата ние бяхме оформили един особен стил на говорене и на общуване. Подигравахме се на хората, които са около нас и които не ни разбират – хората от блока, където се събирахме, от входа. И не знам как, но всичко това изведнъж стана проблем на песните. И то много истински. Аз толкова се насилвах да търся сюжети от македонските истории и историята въобще, защото там ги има всичките неща на едно хубаво изкуство. А изведнъж тия сюжети около нас се превърнаха в център на песничките. Хората от тесния кръг, с които дружах, те пък така го възприеха, че това нещо стана като че ли тяхно. И даже днес не се знае кой с какво е допринесъл за цялата тази работа. Защото повечето текстове на песните тръгват от тия разговори, които бяха изпълнени с някакви фразеологизми и езикови каламбури. То не е и жаргон, или по-точно е жаргон, обаче в действие, разговор в контекст, двусмислен, ироничен, да, и безсмислен понякога.

Ангел: Ето, ония ден пак си говорим с Емо, единия от групата. Вика: абе, душата ми е надупчена, копеле, не мога повече да се разправям с тия хора...

- И ти: хоп – гепиш израза...

Агел: И аз си викам – е, страхотно. Ние сами си се радваме един на друг за това, че си казваме хубави работи. Това е едно надприказване, с измислици и преувеличения, разбира се...

- Лакардии, значи?

Ангел: Лакардии точно. Но и от други кладенци си нося вода. И цялото това нещо го вкарвам в ритмична стъпка, правя рими каквито си искам – бедни рими, богати...

- Искаш да кажеш, че всичките тези текстове са обработвани литературно? Изглеждат недодялани...

Ангел: Винаги е съзнателно. Нищо не ми коства да ги докарам по-додялани.

- Значи ти си всичко друго, само не първичен?

Ангел: Не, не съм първичен. Първичен е блусът и го уважавам тоя първичен блус, и го търся, но това, което при нас изглежда елементарно, е резултат на много сложна процедура. Не ме удовлетворява нищо, което е еднозначно. И аз в момента го сменям с нещо двузначно или многозначно. Това е бърз процес, не мога дори да го овладея – процесът на усложнението. Не обичам никак да бъда злободневен – злободневието ме ужасява.

- Разбрах, че скоро ще правите втори албум. Кажи нещо за него. Пак от стари парчета ли ще е?

Ангел: Аз съм ги събрал всички стари парчета в една книжка по реда на появяването им. Ще се казва “Песни от Джендема”. А във втория албум влизат десетина парчета, които навремето образуваха втората ни тава.

- Тава?

Ангел: Майтап-тава, разбира се, да не мислиш, че “Балкантон” би ни издал? Та тази втора уж-тава сега ще се появи, може би под името “Култ”.

- Ачо, кога ще стигнеш до днешните си песни? Ако все така караш с натрупване до 10 ноември, ти може да издадеш 10 албума. Не ти ли е сладко да изкараш нещо ново?

Ангел: Ами те са ми бреме тия неща, аз миналата година съм измислил има-няма една-две песни. Не мога да измислям, защото се старая да не забравя тия.

- Искаш да кажеш, че твоята глава е нещо като трезор за тези песни и че те всичките трябва първо да излязат на запис, за да освободят място за нови?

Ангел: Така си го мисля като че ли...

Розмари Стателова