"21 век"
19-25 май 1995 г.

Пътят е отворен

- Все още ли е маргинал Джендема?

- Това, изглежда, е модерна дума, а аз не обичам модерните думи, затова и не чета вестници. Всъщност четенето е друга тема. Все пак важното е да си сравним терминологията. Спомням си, имаше маргинални роли, групи; маргинална култура. Правилно, колко съм завеян, маргинални бяха тия, дето спят по бордюрите. Кой може да каже за себе си? Нека всъщност се замислим дали въобще съм бил маргинал (т.е. “на ръба”, доколкото разбирам) и после да кажем дали “все още”. И дали за мене става въпрос? Нали не за мене? Става дума за Джендема. Да се разберем, Джендема и аз не сме едно и също. Правилно - Джендема е маргинал – първо, той не е човек, това са повече хора. Второ, тези хора (събирателен образ) са далеч от центъра – в периферията, в белите полета, но както знаеш, тези бележки са най-важните. Знаеш ли, че се получава интересно определение – Джендема – калта под ноктите на културите. Калта под ноктите е нещо интимно, по дяволите. Джендема няма да стане център на внимание, такива животни се обезсмислят, когато бъдат регистрирани. Обаче те са особено важно усещане за нещо. Нали маргиналът е колектив, поправка към текста. Просто моля да не ме бъркате с Джендема, защото съм много по-незначителен. Добре си го уцелила – Джендема е самото определение на думата маргинал. Безкрайно отричане на оригинала, оглеждане на огледалото в самото себе си до безкрайност. Случвало ли ти се е – усещането, че си група от собствените си образи – нещо, към което всеки би се стремил. Какво удоволствие наистина. Ние чудесно се разбираме. Всички са като мене, но са малко объркани. В движенията. И нямаме дъно... Я дай друг въпрос?

- Каква активност? Пасивност и нищо повече. Пасивност и сън дълбок. Аз вече си бродирам юрганчето. Никакво десидентско време не е имало. Поне за мене. Изпитвамл съм люлчена ненавист към червения цвят. Добре че и в тия чувства съм си оставал артист. Признавам, че ми става все по-трудно да го правя. Но както става ясно, всеки сам ще трябва да се спасява. Колективизма го могат другите. Разбира се, че българите са изчерпали чувството си за колективност по времето на хан Кубрат – нали си чела приказката за снопа с пръчки (известно ти е, че тая история е в основата на фашизма), след него (хан Кубрат) българинът е станал строг индивидуалист, освен ако не е комунист. Но тъй като комунистът не може да бъде българин, кръгът става порочен. Да благодарим на Тангра, че ни даде тия пет годинки, за да разберат много от нас колко сме били жалки до есента на 1989-а. После сме си поели въздух... и връщане назад няма. Много е страшно наистина. Птичето вече е било на свобода. Както във филма на Фелини: “Героинята е разбрала как хората наистина се обичат и вече не може да живее без любов.” Остава и какво? Да мре единствено и да проси да я убият. Аз лично съм си избрал пътя – събирам подписка, за да помоля за лопата. После копая и лягам вътре. Виждаш ли, като го кажеш и вече страшното го няма. Отиде си.

- Джендема няма нито цензура, нито автоцензура. Ако някой сравнява тия песни, които ги събрахме в книжката, с другите песни, които по същото време се слушаха (по радиото), се вижда точно това. Болезнено, дори маниакално свободолюбие се появява в няколко от късните неща и това дори е тема там – “относителността” на свободата и тем подобни. Но в първите работи блика забавлението на трима-четирима пияни студенти от Коньовица, които правят нещо, за да си прекарват добре времето. Каква цензура и автоцензура може да има тука. Автоцензура си прави писателят, когато си представя как ще го публикуват. Ето например сега – аз, когато ми взимаш това интервю. Обаче когато си пееш, за да си правиш мезе на бирата... това си е истинско блуу съндей. Но като се замислим, става ясно, че през 1986 година нещата, разбира се, не са били безобидни. Забавлението минаваше през политическия и социалния виц – ние не бяхме деца. Ние си правехме нещата само за вътрешна консумация и това създава оня код, който само ние си го знаехме. Извадено на показ, това там (нещото) се отваряше с други значения, понякога неочаквани, ставаше многозначително. Е стига толкова съм се показвал иззад пердето... съвсем се разголих. Нека оставим и за Божидар Кунчев малко хляб, да тълкува.

- Край. С тоя въпрос изядохме хляба на критиците. Но да не тълкувам, а да разказвам. При това честно. Първо дали съм поет. Имам приятели които се изживяват като поети. Аз също знам какво е това. Когато бях на 20 години, написах стихосбирка – от нея публикувах едно стихотворение в “Студентска трибуна”. После започнах да пиша проза. И за това друг път. Що се отнася до Джендема – той е това, което съм бил на 15. На 15-годишна възраст направих първата си група с приятели от махалата. Свирехме Блек Сабат и Гранд Фънк. Възхищавахме се от Флойд, Пърпъл, Юрая. Когато станах на 25 години, се събрах с други мои приятели и направихме почти същото. Какво съм виновен аз, че вече сме били достатъчно узрели, за да създадем песни, които още да се четат. Към днешна дата прозаикът може и поет да се нарече, и гърди със рози да закичи – има основание за това, но нищо поетично нямаше тогава – по времето на Андропов, когато се събуждаше поетът, който не знаеше това за себе си, в канавката и прегръщаше в любовен екстаз горката китара, на която бяха останали две-три струни и кървави петна от свиренето до кръв без перце. Аз съм най-добрият поет между групарите и най-големият групар между поетите. Едва по-късно разбрах, че такива били Боб Дилън, Джон Ленън и Песняр. Сам не знам как Есенин написа толкова чудесни балади в стил ритъм-енд-блус, без да е завършил българска филология, и как Скорпиънс издадоха самиздатските си стихосбирки в условията на студената сибирска зима. Добронамерени приятели откриха сходство между Джендема и Дзапа. Възможно е дотолкова, доколкото “ДЖ” и “ДЗ” са филологически сродни. Сходства е имало и ще има – типологията е филологически предопределена. Дзапа или Елиът – “какво тук значат някакви си пичове”.

- Джендема вече се е специализирал в смяната на ролите. Искаш ли “разкрепостен” или по-скоро “вманиачен” поет – чети по-горе. Ако искаш “човек, занимаващ се сериозно с проблемите на езика” – гледай сега. Наистина в българската литература има много липси и бели петна. Не трябва човек много да е пътувал и да е ходил по музеи, за да го види с очите си. Но двадесети век е дал страшно голямо изобилие от “майсторлъци”, да, от техники на писане в различните жанрове и, да речем, разните там французи дотам са развили своята словесност, че дори са се изчерпали и са започнали да пишат глупости. Не, не съм прав. Глупостта е социално зло, а не толкова езиково. Обаче езикът им е изшлайфан до немай–къде. Вземете Андре Бретон и неговата антология на черния хумор. Да не говорим за ситуационистите. И вземете по същото време у нас Андрей Гуляшки. Искам да кажа, че изящната ни словесност от съвременен тип е с много големи празни ноти по отношение на заната. Това си личи най-вече в прозата и в драматуртията. В изкуството не прощават, ако преоткриваш велосипеда. Но за това, както знаем, отново е виновен не друг, а Отечественият фронт. Изолацията е по-лоша от бедността. Болестта се забравя, летаргията – никога. Тя се стоварва под формата на обвинение от страна на разгневените внуци: защо гласувахте за ОФ? Защо не преведохте Музил? И пр. Що се отнася до социалните варианти на езика и жаргоните, тях ги има и това е добре, вече ги включват в обращение. Но играта тук е тънка и мярката му е майката.

- Пътят на България вече го затвориха. Казват, че българите го сторили това. Може да се повтарям, но песимизмът ми е безкраен. Момчетата, дето ги натириха да я управляват, ще съсипят докрай. За разлика от Кант обаче смятам, че пътят към трансцедентното, към Господ и към светиите винаги е отворен. Достатъчно е човек да се обърне нататък. Става по-леко, казват. И търпението не тежи. Приятно било това пътуване – някак го делят християнството на битово и на трансцедентно – това е едно и също и за мене тия неща са много интимни. Трябваше да оставим за накрая някакъв по-весел въпрос, но и това е весело, като се замислим колко големи ще бъдат наградите на небесата. Точно това имах предвид, когато си мислех, че всеки ще се спасява самичък. Тук няма колективност, всеки сам отговаря – Господ не гледа на нация, а гледа на морал и по други работи (да речем по скромност и безпаричие). Доколкото светците са ни силни, може и да се очаква нещо. Обаче, разбира се, че ще трябва и сред нас да изгорят люде, че да просветне. Пък ако не сме готови да се горим, защо да ходим, че да се пърлим...

Амелия Личева