"Демокрация"
13 май 1997 г.

Джендема: С корени в мазето и език от улицата


На 19 май от 18.30 ч. В Малък градски театър зад канала ще се състои концерт на Ангел Джендема и приятели, посветен на наскоро починалия телевизионен режисьор Георги Апостолов Гешмето. Ангел спечели специализация по български език и замина за Америка със стипендия “Фулбрайт”.

    - Как ти се вижда тукашната морга след завръщането ти от САЩ?

- Чак пък морга… Това асоциация с някаква песен ли е? Като бях в Щатите, често си спомнях една стара българска песен със заглавие “Чакам те да дойдеш”. В краяна 80-те тя бе любимата песен на компания от гробари от софийските централни гробища, които идваха да изпият припечеленото в ресторант “ Паризиана”. А аз бях там музикант – по едно стечение на обстоятелствата. Тия мили родни картинки в Америка наистина много ти липсват. Затова и бързах да се върна. Другите ми мотиви бяха естествено политически. Дойдох да пея срещу червендалестата върхушка, и то по същия начин, по който баба ми е пяла, за да гони византийците от село.

    - Според тебе в какво се състои силата на българина?

- Българинът е човек на парадоксите. Той усеща потенциала си и често пъти се смята за гениален. Склонен е да се самомитологизира и в това отношение в него има младежки дух. Казва си: “Отсега нататък, като ми тръгне… и само ще побеждавам.” Това е заключено и в бойните викове на българите: “Ура!” и “По пет на нож!”, които наистина са страховити. С една дума, българинът е абсолютно уверен в изначалната си космична енергия. От друга страна, това бързо възнамеряване може лесно и да угасне, да премине в отчаяние и самооплюване.

    - Как би характеризирал специфичната стилистика на песните си?

- О, дай ми да теоретизирам! Неведнъж съм го правил по повод на Джендема – даже в рими и в песни. Всъщност автоепопеята на тема Джендема е две трети от цялото ни творчество. Но стилистиката е нещо различно от темата. Тази на Джендема е стилистика на улицата. Едно непрекъснато разголване на това, което хората се стремят да покажат.

Както казва народът – излизане на улицата по долни гащи. Но не ме разбирайте погрешно – не и без гащи. При това държа долните ми гащи да изглеждат много добре, и то не защото имат луксозен етикет, а защото сам, с помоща на няколко приятели, умело съм ги избродирал.

    - Много хора вече обичат “Свободата брат…”, “Водно колело”, “Стара градска морга” и др. Все пак постоянна ли е публиката на концертите ти?

- Малко се смущавам от думата публика. Публиката – това трябва да са другите и винаги съм се притеснявал, когато трябва да разделя пространството на свое и чуждо. Явно такива са традициите и така са свикнали хората. Има мигове, когато просто те изтикват на сцената. Не знам дали ще прозвучи много честно, но винаги изчаквам докрай, преди да посегна към китарата. Напоследък даже го правя все по-рядко и наистина се замислям дали да не се откажа. Все още си мисля обаче, че не съм за много широка публика, като изключим митингите. Затова театърът е едно предизвикателство. Малката зала е много близо до компанията в кръчмата или в мазето, където всъщност са корените на Джендема.

    - Всъщност какви са представите ти за изкуство?

- Във връзка с концерта който предстои, се замислих сериозно за суетата на една творческа фигура – която и да било тя. Това, което ни предлагаха титаните в края на деветнайсети век, формулата “Изкуство за изкуството”, сега ми се струва твърде изчерпано и недостатъчно. Художникът Кристо със своите чадъри и опаковките на различни огромни обекти доведе до крайност тази идея. Мисля си обаче, че трябва да се завърнем по нов начин към ритуала в изкуството и към изкуството в ритуала. Традицията е огромно нещо и тя размива творческата личност, изправена срещу нея като някакъв заканващ се звяр. Принципът, че “Изкуството е съвсем безполезно” (според Оскар Уайлд), не трябва да се загубва в никакъв случай. Тук е тънката разделителна линия, която спасява твореца от потребителя.

    - Как съчетаваш в себе си интелектуалеца и шоумена?

- Ами всяка вечер си кисна кутретата в хладка вода…

Красимира Василева