"Континент"
8 декември 1997 г.

Няма я шапката на официалната култура, няма и желание за противодействие

Жаргонът е убежище, което всяко поколение гради за себе си, твърди Ангел Ангелов - Джендема

Предизвикателните песни на групата “Джендема” събраха огромна публика на бургаския площад на Никулден. “Преживяхме втора младост на групата”, усмихва се едноименният и създател. Истинското му име – Ангел Ангелов – не е в обращение сред феновете. Импровизира и пее парадоксалните си текстове повече от 10 години. Но като всичко вицово и метафорично тогава, ги пускаше само в кръг от доверени приятели вкъщи. После разшири кръга им с поетите с китара, намерили в Харманли убежище от псевдо-социалния младежки фестивал “Ален мак”.

От този съзъклятнически “ъндърграунд” го измъкна Радой Ралин и го въвлече в първите “рецитали” в Сатиричния, когато започвахме да се отърсваме от миналото на забраните. После Джендема започна да създава групи, да пее по площадите и да издава албуми. През 1993г. първият – “Бялата точка на европа” – сумираше самоирониите на българина не само в началото на 90-те. Следващите 9 парчета в албума “Майор Атанасов” пародираха други ненадживени спомени.

И почти през цялото това време се занимаваше с наука – първо с фолклористика, после със социолингвистика. Започна да преподава в Софийския университет.

-Какъв е портретът на новите поколения в неговите очи, отвъд официалните прояви, какви скрити двигатели на поведението им открива?

Освен песни от албумите в концертите сега вкарваме и парчета, които съм измислил преди 10 години, но сега май им дойде времето. Имаме желание да направим поне още два самостоятелни концерта. Ние не сме клубна група, защото свирим авторски песни, а за тях няма много пазар в клубовете. Там свирят повече състави “папагали”, които имитират западните групи. И към пролетта – май-юни, групата ще се разпадне, обречена е . Единият ще замине в чужбина да работи.

-А предишният път защо се разпадна?

Пак всеки си имаше други грижи. Аз заминах за Щатите. Една година бях там, но това е достатъчно. През 1995-1996 бях в Лос Анджелис, Калифорния. Отидох във връзка с преподавателската ми работа – спечелих стипендия “Фулбрайт”. Работех като изследовател по един проект за езикова политика в Източна Европа в края на века, а след това трябваше да направим една книга. Моят акцент беше върху Балканите. Исках да ги проуча и да представя една моя лична позиция. Още не съм завършил, но едновременно малко се преориентирах към историческата граматика и към сравнителното езикознание, към същинската лингвистика. Тия неща ме вълнуват.

Съвременните промени в езиковата ситуация експлоадираха, защото бяха потискани и се проявиха стари проблеми по нов начин. Чрез езика могат да се намерят индикатори за социалната картина.

-А езика, жаргона на младите в България наблюдавате ли? Вие постоянно сте сред тях и като музикант, и като преподавател в Софийския университет?

За младежите е по-различен въпросът, аз не съм голям специалист. Общувам с тях, но все пак вече съм от другата страна – или съм на сцената, или съм преподавател в аудиторията. Искам да съм един от тях, но не съм.

-Имате ли усещане, че поне ги разбирате?

Не напълно. Аз съм достатъчно освободен, луд и невлязъл в коловозите напълно, без предразсъдъци. Но усещам, че те не ме възприемат точно като такъв, изпитват респект Аз им казвам “Елате, аз ще ви разбера, имам какво да ви кажа.” Но те като че се страхуват да се доближат.

-Все пак слушат музика на Джендема

Слушат я. И даже харесват същото, което нас ни вълнуваше преди 20 години – ние слушахме “Дийп Пърпъл”, “Гранд Фънк”, “Юрая Хийп”. Ето сега на концерта на “Уайт Снейк” се изсипа смесена публика – от нашето поколение и тинейджъри.

-Но зад музикалните вкусове се кодира духът на всяко поколение.

Да. Нашето време беше много по-различно, социалната структура беше друга, имаше една официална казионна култура, казионни общности, имаше си комсомол и всичко извън тях се смяташе за “контракултура”, “субкултура”. Сега я няма официалната култура, която да стои като шапка над всичко, ама има... Какво има? Уж всичко е позволено, поне в доста голяма степен. Но заедно с това няма онзи тласък, който се ражда от противопоставянето. Сега има най-различни обединения, неформални общности, които се размиват и са временни, много бързо се разпадат с отминаването на някоя модна вълна. Ние все си мислим, че те не са толкова истински, колкото бяха нашите навремето. Попаднах на такова едно сборище на хипари – 18-19-годишни – в Докторската градина, на рожден ден на един мой студен. Наистина те ходят с дълги коси, кърпени дънки, пътуват на стоп, както ние правехме навремето, но ми се струва, че тогава беше по-истинско, тогава това беше още живо и на Запад. На всичко отгоре беше и забранено. Сега няма и следа в Щатите от това. А тукашните хипари са някаква реминисценция, отблясък, миграция на един тип поведение, възприемано вече от втора-трета ръка. Те не носят много от нашето страдание, а което не е изстрадано, не е толкова истинско. Честно казано не ги разбирам напълно тези нови поколения.

Така както Петър Увалиев, който е бил част от тарикатската прослойка като младеж, знае много повече за тарикатския жаргон на 30-те години - българския аналог на английския кокни и на френското арго. Още тогава Стефан Младенов го е изследвал. Аз също си мисля, че познавам тарикатския жаргон, но съм далеч от неговото поколение. Има такава наука, която се занимава с жаргона – сленгология. В България няколко души се занимават с това – Георги Армянов издаде една книга “Жаргонът, без който не можем” и Речник на българския жаргон. И Цветана Карастойчева издаде книга “Младежкият жаргон”, но тя все пак е от предишното поколение. Трябва да се изследва, защото се отразява и в някакви други продукти на културата. Например в старите градски песни е някогашният тарикатски език. Освен това в преводи на литература, която съдържа, да кажем, кокни, трябва да се знаят българските съответствия. Но жаргонът се променя много бързо – с всяко поколение, и е много трудно да се проникне в тези неща. Самият аз имам впечатление от студентите, от децата на моите приятели и от съучениците им – те са точно в тийнейджърската възраст. Мисля, че и те, както ние на тяхната възраст, са много чувствителни към това никой да не им се натрапва. Опитват се да намерят себе си, социална и групова идентичност.

-Има ли според вас сега явления, които бихте нарекли субкултура?

В музиката може би това са тези, които слушат чалга и играят кючек – голям социален феномен в България, засягащ точно тийнейджърите. Може би нещо подобно е модата в САЩ на латиното – страхотен бум в последните години. Но това вече няма социална окраска на субкултурите от края на 80-те и началото на 90-те години. По-скоро е някаква попкултура. Мисля, че това ги различава от онези, които слушаха в предишните години метъл, гръндж, рок, от нашето бийтпоколение.