"Литературен вестник"
7 април 1998 г.

Куклата барби и бардът или Голямото наддумване

Един разговор на Юлиян Антонов (ЮА) с Доротея Табакова (Дороти, Тея в случая Диди), Светлана Комогорова (Кома) и Ангел Ангелов-Джендема (Ачо)

Мястото: Яйцето – онова там в Университета. Време: някъде през декември, десет и нещо сутринта. Шумно, оживено, бих казал, донейде и одушевено. Е, хайде холан

ЮА: Да започнем така. Нека всеки разкаже ЗАЩО се занимава с това – бардство ли е, трубадурство ли, абе каквото си го нарича?

ДИДИ: Не сме седнали специално да се занимаваме с “голямото изкуство”. Чисто и просто, когато даскалувах и едновременно се готвех за конкурс, реших, че така не може, трябва с нещо да се разтоварвам. Взех на заем китара от една дружка и започнах да се уча да свиря. Изведнъж, моля ви се , взех да пиша песни! Не знам как стана тая работа. И до ден днешен не ми е ясно. Ами то така се почва, а после вече не можеш да спреш.

ЮА: Разкажи сега с няколко думи за себе си.

ДИДИ: Ааа, това е много сложно, защото за мен може да се говори или с много думи, или с малко.

ЮА: Хайде, хайде кажи си поне службата.

ДИДИ: ДА! (погледът в очилата и бляска досущ като в бакхическа дъбрава). Старши асистент по старогръцки език към катедра “Класическа филология” в Софийския университет. Но не смятам, че това може да ме дефинира пълноценно.

ЮА: Е, има си хас! Че то се подразбира. (към КОМА) Ти си. Що пишещ, що го правиш etc.?

КОМА: Що пиша, що пея. Ми те като си излизат, аз к'во да ги правя?! Да ги държа в себе си - неприятна работа, нещо като запек.

ЮА: Аха, ясно! Кажи сега за преводите си.

КОМА: Ами превеждам си разни книжки и с това си изкарвам хляба, като същевременно си правя и купон с цялата тая работа, защото имам късмет да превеждам неща, които ужасно ми харесват.(Тоест: Дъглас Адамс, Зелезни, Луис Карол, Тери Пратчет, Монти Пайтън. Често в тандем със Силвия Вълкова. И кой още? А, Керуак!) Керуак-менуак, Том Робинс много са.

ЮА: Да бе, да бе, поредицата “Ах, Мария и приятели”. Ами що не преведе ти Ник Кейв, ами (мърмори нещо под носа си, после тактично, но и логично пренася разговора връз Джендема) Вие?

АЧО: (полутържествено) На мене службата ми е Даскал. Това е служба истинска, не е случайна. По дядова линия съм си даскал аз. Македонска дядова. Дядо ми е бил екзархийски, сиреч български даскал в Беломорска Тракия и Македония. И член на ВМРО, разбира се, но това е друга тема. Виж, баща ми не беше даскал, Бог да го прости, но прякорът му беше Даскала и много се радваше като разбра, че аз ще продължа професията. (пауза) Е, има даскали и Даскали. В един миг почваш да бъдеш даскал на даскалите, което е още по-голяма работа

ЮА: Добре, г-н Будителю! Тъй. И тримата бяхте на последното ПОКИ в Харманли. Как го определяте? Как гледате на подобни срещи?

ДИДИ: Аз гледам да не пропускам ПОКИ, въпреки че от време на време ми се налага. Много ми е трудно да кажа защо искам да съм там. Искам да съм там, вероятно защото е място, където сме заедно. Аз самата се намирам на много различни места, занимавам се с много различни работи. Както се казваше стихосбирката на един френски поет, аз съм трима. Вероятно даже и много повече. Единият от нас, който е поет с китара, на това място се чувства заедно със себеподобни. А себеподобните иначе са кът – по всички други линии човек си ходи сам. Та това ми е един много сериозен аргумент, а другият (пауза) Купонът! Купонът си е важна работа. (Тук всички се разкимват мъдро и съпричастно).

ЮА: То ти си имаш и песен – “Стоп за Харманли”

ДИДИ: О, зад тази песен стоят дълги и широки истории, които вече не са актуални, не са за приказване. Въпросът беше, не че е за Харманли, а откъде беше този стоп. Беше стоп от Благоевград Ако щете, може да го приемете и метафорично. Тръгнахме всички от “Ален Мак”, но накрая, слава Богу, стигнахме до Харманли.

КОМА: (тутакси) А, всичките не сме тръгнали точно оттам!

ЮА: Спокойно, сега няма да си ровим в тоталитарното минало.

КОМА: Общо взето, аз съм най-пресният човек от тия, дето ходят по Харманли – от тия дето сме тук. За какво ходя? Ходя на купон. Ходя да се събера с хора, за да си ПОСВИРЕПЕЕМ, сиреч, да си посвирим и попеем. Да си изкупонясам, да видя какво са направили хората. Защото се чуват интересни нещица. Абе за каквото ходя, да речем, на Джулая и други такива – да видя хора, да ги видя какво са направили, да им се нарадвам едно хубаво и да се прибера пак вкъщи.

АЧО: Аз пък имам проблем с уцелването на жанра. Значи, аз бях групар. Но когато ТАМ ни поканиха – за първи път Розмари (Стателова) ни покани като ГРУПА “ДЖЕНДЕМА” в Харманли, и на първото, мисля, ПОКИ – та тогава усетих тръпката на поетичното пеене. Разбрах, че този жанр е много приятен и много се харесва на определени среди, на определен тип хора

ЮА: (не полугласно) И мацки!

АЧО: (продължава най-невъзмутимо)... а го има и в международен мащаб. Някои приятели ме открехнаха на тия неща – че има поети с китара по света и че това е особен жанр – ПЕЕЩА СЕ ПОЕЗИЯ. Ходя в Харманли, защото именно там се слушат текстовете. Другаде като че ли не толкова. Там хората имат нагласата да слушат думичките на онова, което пееш. Това – едно на ръка. После, с времето колко, десет години има ли Харманли?

ДИДИ: Дванайсет!

КОМА: Единайсет!

АЧО: Мдаа завърта се нещо, което ми доставя изключително голямо удоволствие: ние, първите харманлийци си имаме и внуци. Сега има нови поети с китара, идват там, показват какво могат, освен това се учат от по-големите батковци. Приятно е някой да те дръпне и да ти каже: “Ела да видиш какво съм измислил”.

ДИДИ: А другата страна на тази връзка е, че хем малко се учим от батковците, каките и т. н., хем си имаме и нещо като мъничък конфликт между поколенията. Някакъв поколенски усет, който от време на време минава даже в изостряне, но, според мен по-скоро е закачка между по-големите и по-малките

КОМА: Абе тя тая работа не е до поколения – извинявай, че те прекъсвам – защото разликата между Гришата (Трифонов) и Ачо, да кажем, е сигурно само две-три години

ДИДИ: Тя е жанрова!

КОМА: Точно така! И като стане дума за традиция, на мен страшно много ми харесва това, че нещата се разчупват – и музикално и текстово, ако щеш. Що се отнася до положението в Русия в момента, наскоро си говорих с едни момченца от Москва, които отчасти се занимаваха и с това (предимно поети го раздаваха, нали, но). Та там бардовският жанр е влязъл в една съвсем конкретна линия и си го карат “с капаците”. Тоест, там се прави това, което се прави и тука (да речем, група Аквариум, Янка Дягилева, Умка и т. н.), но това там не се брои за “бардово изкуство”. Под “бардово изкуство” си се разбират трите акорда, текстчето – абсолютно в тая традиция, която си върви и

ДИДИ: И леко дрезгав глас!

КОМА: ...и леко дрезгавият глас. Имало там някакво си “Бардовское кафе”, където изпълняват изключително такива хора. Жанрова разчупеност просто не се допуска. Казват им: “Вие не сте бардове” – и толкоз.

ЮА: А-ха! Те си искат нещо като Окуджова, уж де – пощипва си някой китарката и мънка, ама като се вслушаш, една ми ти панорамна лирика се разстила и душата ти се разприпква като яре между берьозките.

ДИДИ: (с вътрешен потрес) Не, не! Като се стигне до жанрови определения, работата става много дебела. От една страна, обичам чистотата на жанра, обаче от друга си мисля, че един жанр винаги носи повече, отколкото ние си го мислим.

АЧО: Добре, нека да кажа и аз нещо. Тази дисекция на жанрове и стилове безспорно е много интересна, но това, което ми се ще да разчоплим, е всъщност въпроса за артистичния морал на едно такова събиране като ПОКИ. Има нещо, което безспорно е заложено като конфликт в едно такова събиране и това е не толкова конфликт, колкото благородно състезание. Е, колко благородно – не знам, може и кавички да му сложим, но тъй или иначе, всички сме като навити пружинки. Та аз като по-успокоен вече

ЮА: Помъдрял с опита.

АЧО: Нали? (сгушва се зад познатия джендемичен кикот) Та аз си се надсмивам заради това нещо, защото вече не съм толкова навит и натрит с люта чушка там, където трябва, за да скачам на сцената, да хващам китарата и да се показвам като някой пехливанин. А това го има в Харманли! Разбира се, има и по-умерени хора, които умеят да се владеят. Така де. Не можем да го отречем – понякога и завистлива нотка се прокрадва. Но краставите магарета да те оценят, тия, дето ще са на твоето място след пет минутки, да усетиш възхищението в техните очи е един изключителен момент! Хем се стремят да го скрият, хем не могат, защото това, което правиш, наистина им харесва! Една много интересна гама от взаимоотношения се получава, какъвто е и животът в крайна сметка.

ЮА: Значи, за теб основното е състезанието. Как му викаха на това? Агонално начало?

ДИДИ: Ачо, аз малко ще ти поопонирам по отношение на агоналния дух. Според мен, нещата не опират само до състезанието или до желанието да бъдеш чут, да се покажеш. Това, което особено обичам в Харманли, е атмосферата на невероятна толерантност. От една страна, жанровата толерантност, за която вече говорихме. Излиза един пред нас и прави нещо, което, божем, не се отнася към жанра “бардовска песен”, но той бива приет. Друг прави класическа бардовска песен, но по такъв начин, че никой не желае да го слуша и той си слиза от сцената. Да погледнем дори на ниво политическа толерантност. Кажи ми, има ли друго място (от местата, по които се мотаеш), където човек може да срещне пълната гама от политически възгледи в тази, общо взето, политизирана и политиканстваща страна и да може да говори спокойно, без да се притеснява предварително, когато ще си изразява възгледите, защото знае, че там може за тези неща да си говорим, да се поскараме, да си се наругаем, но независимо от всичко това, след това да си пием заедно чашката. Просто това е едно много толерантно място, което се среща изключително рядко. Там е цялата работа!

ЮА: Щот не ходиш на кръчми.

КОМА: А и онова, дето Ачо го зачекна за състезателния дух – мен пък това абсолютно никога грубо не ме е интересувало. Но желанието да се покажеш – да!

АЧО: (ликува) Ето, ето! (потрива доволно ръце, аха да чукне и юмручета)

КОМА: Когато отидох за първи път на Харманли, не знаех дали изобщо ще пея. Просто отидох на купон, обаче се навих. Първо, защото приятелите ме навиха да изпея нещо. Второ, когато ме запознаваха с тоя или ония от старите и великите, се поядосах. Гледах ги как реагират: дошло някакво си там момиченце, дето абе, сещаш се. Един ми дава номера на стаята си, друг (от чисто научен интерес наостряме уши, но точно тоя анонс е прескочен) и си казах: А, така ли? На другия ден взех, че им изпрасках три парчета и ония се видяха в чудо. Ей заради това беше. А доколко е състезание и доколко благородно, там също има едни нещица, дето много не ми харесват, но това май е встрани от въпроса.

ЮА: Добре, добре. Сега ми кажете друго. Как смятате, доколко тези ваши песни ви представят?

КОМА: Що се отнася до мен, те си ме представят отвсякъде.

ДИДИ: Аз не смея да казвам, че каквото и да било мое действие ме представя, защото всяко едно мое действие представя някаква страна от мене. Не дай си Боже да успея да направя такова нещо, което да ме представя отвсякъде! След това ми остава напрово да легна и да пукна.

ЮА: Ти бе, Джендем? Доколко твоите песни смогват да представят твоята необятна личност?

АЧО: Е, не. Аз не знам какво съм, за да се предсавя по някакъв начин.

ЮА: Ами тогава какво и кого представяш с тях?

АЧО: Понякога говоря от името на други хора – примерно, представител съм на някаква общност. Просто безкрайно много роли, които сменям. Предсавям най-различни лица. То това е моят проблем между другото. Аз много трудно мога да говоря от свое собствено име, затова влизам в кожата на някакъв свой герой и говоря от негово

ЮА: (загрижен) Някаква терапия пробвал ли си?

АЧО: То това е терапията ми! (музиката свири туш)

КОМА: Ако става въпрос за “многоликостта”, за влизането в различни роли и т. н., и при мен го има, ама аз се намествам криво-ляво в някакви очертания на това или онова място, или това-онова място. Ама много криво-ляво.

ЮА: (към всички) Нещо за финал?

АЧО: Най-важното е, че Харманли полека-лека се превръща в една школа – школа по бардово изкуство, а това е нещо много комплексно. Едно, че трябва да си измислиш текста, второ, и музиката – понякога заедно, понякога поотделно, всеки си знае сам какво си прави в кухнята.

ЮА: Че те не се ли преливат в този жанр?

АЧО: Гледай сега, алхимията си е различна за всеки един, да не говорим, че понякога историята на всички песни си е различна. Обаче: първо, трябва да можеш да свириш на китара. (тук всички избухват в хомеричен смях) Е, добре, де, поне да знаеш как се държи После трябва да отбираш от поезия – как се правят строфички и прочие, което пак си е един занаят. А вече трети знаят е да можеш да го изпееш всичко това. Значи да имаш глас, и то не какъв да е, а глас с физиономия. Всичко това е много комплексно и то никъде не се учи, нито в консерватория, нито в университета.

ДИДИ: Един от нашите обича да казва: “Аз не мога да свиря на китара, но затова пък не мога и да пея”. Самоиронията - едно на ръка, но всъщност има още едно нещо, което не е китара + глас + еди какво си, а някакво трето, четвърто, десето. Обикновено му викат присъствие, но не обичам тази дума, защото е много изтъркана.

АЧО: Аз знам какво е. “Другото” е: да имаш съвест, да имаш чувство за свобода – това, което поетите го имат. И да имаш позиция.

ДИДИ: А-ха! Всички ли поети го имат?!

АЧО: Имам предвид добрите.

ДИДИ: Ако има нещо, което ни обединява, то това е, че между нас няма хора равнодушни. Просто хора, които знаят какво се случва и не им е все едно че се случва. И те пеят именно за това. Разбира се, то няма нищо общо с архаичното разбиране за “ангажираност”.

АЧО: Поетите с китара си остават една затворена общност, но всеки от нас тайно мечтае да стане суперзвезда. Имаме чувството, че сме недооценени от медиите. Затова се създава и тази особена “солидарност” между нас – на недооценените бардове в България.

ДОРОТЕЯ ТАБАКОВА

Стоп за Харманли

Юлиян Антонов