Ангел Ангелов – “Джендема”:
Аз съм човекът, който може да говори за себе си

Едно интервю на Роберт Леви

Първият опозиционен митинг на 17 ноември 1989 година беше открит от един непознат млад човек, който с акустична китара изпя странно звучащата за онези времена песен “Край на живота от самото начало”. Тя подгря хората, предпочели “неформалната”, истинска промяна пред казионната имитация.

Младежът беше лидер на група, която от няколко години събираше огромна аудитория на не съвсем легалните си концерти и чиито песни “Послушното дърво от народа”, “Дядо ми разказва” и много други се пееха на хипарските купони, по сбирките на дисидентския литературен кръг “39”.

Феноменът се състоеше в това, че тексовете на Ангел “Джендема” Ангелов бяха написани на езика, който говори улицата, кварталът, кварталната кръчма и който няма нищо общо с езика на вестници, учебници и електронни медии. И освен това групата не пееше за любовта и за звездите, т.е. за онова, което "вълнува" потребителите на този "специфичен" език.

От това минаха доста години. Групата на Ангел Ангелов “Джендема” вече е популярна, има издадени два албума. Ангел защити дисертация по социолингвистика, преподава в СУ “Св.Кл.Охридски”. Тексовете му излязоха в самостоятелна книга – “Песни от “Джендема”. Клипове от албумите се завъртяха по телевизията, а групата стана една от търсените клубни формации в София.

Ангел не се е променил особено и може би заради това разговорът се проведе в университетската кръчма “Яйцето”, която и до ден днешен е запазила духа на свободомислието.

Групата е създадена в началото на 80-те, макар че името на групата беше измислено доста по-късно, през 86-87 година…

Е, да. Името се появи точно преди фестивала на поетите с китара в Харманли. Както знаеш, в нашите песни тая самомитологизация е много важно нещо. Така че вероятно някои основни парчета са се родили тогава, щото ние се подигравахме на собственото си име и на себе си чрез това име. То…”подиграване” не е точната дума. Напротив, ние се “възвеличавахме”. Това зацикляне на вица около самовъзвеличаването, това херостратово начало, което подбутва творците въобще да творят – в съвременността, не говорим за средновековието, у нас е много разиграно като присъщо нам и като, от друга страна, обиждащо нам. Ние с Наско /Атанас “Дирижабъла” Цанков/ се запознахме някъде 78-79 година, бяхме състуденти Българска филология. Иначе сме учили в различни училища – той в 3-та гимназия, аз в 18-то – хвани едното, удари другото – в Ючбунар, така че сме възпитани в един и същи дух. Но “Джендема” има по-особен дух, който започва да се заквасва в началото на 80-те години и особено много по времето на Андропов, когато социалният натиск към нашего брата, декласирания елемент – всъщност много играем на декласирани елементи – беше особено силен. Щото това беше реакцията срещу онова, което беше натиск.

Да. Аз си мислех да се занимавам с това, дето му викат тежки жанрове. Опитвах се да пиша проза, даже една година не работех нищо, пишех разкази само. Опитвах се да пиша и поезия, така… висока поезия като еди-кой си, като еди-кой си. Щото исках да се появявам в списания, във вестници …макар че те бяха две списания и два вестника. Исках да си видя името напечатано. Да, това е наивност, безспорно. Искал съм да пиша и да ме четат. Колкото и нескромно да звучи, това съм си мислел и съм го искал. Е, не да пиша на всяка цена и да ме четат, просто да направя нещо и да уча другите, да възпитавам другите. Както съм казвал, ние колкото и да се крием и да се самозалъгваме, че не четем морал, точно това правим. Хората, които са публични хора и говорят на някаква аудитория устно или писмено, те четат морал. Малцина си го признават, но …въпросът е да не го покажеш толкова директно, щото никой няма да те слуша. Хората са чувствителни към това, когато почнеш да ги поучаваш, щото им навлизаш в личната свобода. Та с такива неща се занимавах, а пък онова го правех за удоволствие, за лично удоволствие и за диалог с моите приятели. А и може би, за да се спася от някои притеснения, такива чисто психически притеснения от набези на хора от Държавна сигурност, които не знам защо започнаха да проявяват интерес към мене – говорейки с Насо и с още пет шест мои приятели по този начин.

Явно, че това е бил дух, от който е имало нужда. Някaква потребност е имало от всичко това. На всичко отгоре нашата група се оказа aбсолютно подготвена за това, което стана през 1989 година. И заради това, и заради всичко, станахме модерни. Щото много хора творяха преди това, но те не правеха същинска контракултура, напротив, те се опитваха да се вписват, нали. На малцина им беше хрумнало да правят контракултура, затова няма дисидентство в България. Още двама-трима… Но колкото и да сме правели нещо, това са все пак… сламчици. А хората правеха емигрантска литература, правеха много по-сериозни неща по света, Солженицин пишеше цели романи. Или да речем, контракултура правеше Петър Манолов, ние за това се сдушихме с него тука на първия хепънинг. И се оказахме абсолютно подготвени за тия проблеми… Даже на първия митинг нямаше кой да изпее една песен, подходяща за митинга, а песента, която вече беше остаряла – “Край на живота” – си падна точно на място. Тя като че ли е била създадена за момента.

Имало е, безспорно, и всички политически вицове са някаква субкултура. Всички тия анонимни песнички, не знам си к`во и те са субкултура. Обаче те са анонимни, извинявай. Малко се афишираха, или пък тия, които се афишираха като контракултура, веднага биваха прилъгвани, приковавани и по някакъв начин притискани, за да могат да бъдат в рамките на допустимото – критикари, злободневни критикари, което не е критикар по същество. Аз например и в разказите си, въпреки че се опитвах те да излезнат – знаеш хората колко четяха между редовете и даже ходеха на една театрална постановка, само за да чуят някаква реплика, критикуваща системата, само заради едно изречение ходеха на такова нещо - та, в ония неща, тежките жанрове, се опитвах също да правя някаква контракултура. Но понеже знаех, че те няма да бъдат пуснати – и те и не бяха пуснати естествено, нищо не съм публикувал преди това, макар че съм носил къде ли не и разкази, и стихове и какво ли не, - но те може би щяха да бъдат пуснати, ако директно беше критикуван Тодор Живков.

Нали ти казвам, човек някой път се напъва да направи едно, пък после излиза съвсем друго. Така се получи и с това нещо и може би затова стана тoлкова интересно, както се оказва. Все още е спорно дали сме направили нещо кой знае к`во интересно. Напъвах се в една област, пък в друга област – там, където се забавляваме - то излезе по интересно, по-приятно за един кръг, който почна да се разширява, и ето какво стана накрая.

“Седмица” – 2 юли 1999г. – Роберт Леви

Вярно е това. В обществото винаги има някаква мода. И много е важно да ти хрумне нещо. Като Колумб и яйцето – трябвало е да се сети да го удари и тогава е могло да застане, иначе все се е претъркулвало. Аз наистина не бях чул група или афишираща се личност, която да пее блус, да пее рок-енд-рол, която да не го прави за телевизията или за радиото, или за някаква сцена, на която да го допуснат. Всички подражаваха на “Щурците”. Всички подражаваха на “Сигнал”. Които не са лоши групи, те се оказаха много приятни, но в тях няма тонинко политика – в песните, искам да кажа, няма тoнинко подтекст, всичко е директно, всичко е… любов, приятелство, някакви такива банални сантиментални теми. Изведнъж, може би ходейки си един път покрай Попа /паметника на Патриарх Евтимий в София на пресечката на ул. “Граф Игнатиев” и бул. “Патриарх Евтимий”/ чувам някой да се дере докрай с една китара с песента “Аз съм идиот, идиот съм, мамо!” И дали тогава, или преди това, или след това на мене нещо ми е прищракало, че можеш да запееш за себе си, без да подражаваш на никого, без да превеждаш текстове от английски и просто да пееш за себе си блус. Аз се опитвах да пиша поезия, пишейки за себе си, за своите проблеми. Но никой у нас не е пеел за истинските си проблеми с китара в ръка. Така се оказва колкото и да е странно. Значи, всичките правеха блус, като искаха този блус да бъде чут и да отидат на “Златния Орфей” с него или на “Ален мак”. А никой не правеше истински блус, за да забавлява една компания с това нещо. Или пък ако го е правил, той е останал много в рамките на анонимността, а не се е афиширал като групар със свои неща, със своите песни. Та така – може би от тая песничка – “Идиот съм, мамо” – изведнъж ми е хрумнало, че съм човекът, който може да говори за себе си и то с оная музикална схема, която ми е безкрайно позната – осемте такта. Щото блусът е точно такова нещо в Америка – те пеят за себе си , те са много локални, затворени; той си пее за някакво име, за някакъв свой приятел, за когото той пее. Значи тая култура е много конкретна. Тя е феномен на 20-ти век и тя е култура на квартала, на кръчмата.

Ами, да. Тук е мярката, тука е трикът. В квартала, където съществува тая субкултура, на пръв поглед има безразборност, хаос, няма стойности. Но не е така. Явно е, че там има една мрежа от много здрави понятия и социални отношения. Там, ако настъпиш личната свобода на другия, просто изяждаш пердаха и толкова. И това показва, че там има правила, има закони, има мярка в общуването, периметри на лична свобода на другия, където ти можеш да присъстваш само ако наистина отговаряш на тия критерии, ако си човек, който по естествен път има някакъв авторитет; не само на външни неща се крепи тоя авторитет, ами някъде много дълбоко, т.е. ти си погълнал в себе си някаква житейска философия, която е предмет на уважение от страна на другите, и твоето слово се чува. Във всяка една група – а това не е малка група, тя е доста отворена тази субкултура – там явно има много такива стойности, има някaква йерархия на ценностите. Затова казваме, че е култура, иначе би било нещо различно. Мисля, че там има мярка, стойности и етика, а моралът е свързан с това, което правиш. Това е изкуството – морал, послание, което да бъде облечено в една недразнеща другите форма.

Трябва да ти кажа, че аз се опитвам да бъда честен пред себе си и пред другите. Много е рядко блусари да се хвалят и да си правят комплименти един на друг – по-скоро сме заядливи копелета, сатирици. Аз не се възхищавам от никого и не подражавам на никого. Включително и тия, на които съм се възхищавал, те са били някакви чужди образци. Случва се да харесам някое парче, но досега не съм харесал някое така, че да ме грабне. И това не е суетност, но… не знам, трудно харесвам. Виж “Комунизмът си отива”, когато стана хит, не бих съжалявал да ми го припишат /както са ми го и приписвали/.

И аз се замислям за това. От една страна те са документи за онова време. Спомен, който за нас говори много, а вероятно и други ще искат да се връщат към това време, а то няма чрез какво друго да се възстанови, освен чрез такива продукти. Продукти на епохата /смее се/. Чрез такива народни песни хората се връщат към онова време, чрез разкази. Те са част от оня свод на една минала култура. Но от друга страна има и доста подтекст в тези песни и те се оказват и универсални… Скоро имах възможността да видя тези текстове преведени на немски. И се оказа, че аз съм хванал онова, което вълнува и германеца. Аз разчитам на това, че и германеца го болят зъби. Т.е. има и универсални неща, а и езика е с много метафори, вътре има по две, три и повече значения. Някой ако се зарови, вътре има пет смисъла, в които те могат да се комбинират. А и самият блус не остарява; това е един феномен, който аз не мога да си обясня напълно. Вече няколко поколения не измислят никаква нова ритмика, а продължават да слушат Юрая Хийп, Дийп Пърпъл и Гранд Фънк. Така че явно минава повече време, докато се получат тия взривове в културата на различните поколения. Три поколения вече слушат една и съща музика, което е много интересно, щото аз не можех да слушам тангата на баща ми. Обаче ето на – децата пак слушат същитие групи. Малко странно ми се струва.

Естествено, че не мога да се реализирам на 100%. Но до голяма степен валенциите ми се наситиха още преди няколко години.Така че сега ми е по-приятно да се скрия, отколкото да се покажа в редица ситуации. Това идва с годините. От десет години не съм направил нищо кой знае какво в чисто творческата област, а по-скоро работя за това тези неща да достигнат до хората. Работя по технически проблеми, които страшно много ме изморяват и да ти кажа ме съсипаха. Това да издадеш на касети два албума коства три пъти повече усилия от това да създадеш един нов албум с нови песни. Въпрос на късмет и на житейски път – при едни хора нещата стават по-лесно, при други по-трудно. Изкуството става все по-скъпо в днешно време. В крайна сметка, тия неща, които правиш на импровизация, понякога стават, а тия, които правиш с големи усилия и суперподготовка, излизат кьорфишек. Е това не на 100%. Нищо не става лесно. Това, което изглежда импровизация, понякога е много дълбоко, изцедено като някакъв сок от твоите сънища и душата ти.

Не само моят. Всеки един, който има такава нагласа. Не всеки я има. Има хора, коита са консуматори. Има мисионери, а има и гении. Геният се ражда и без да му пука може да те прегази, обаче той прави нещо, той е като Гопод… Историята познава такива, но те са малко. Те се раждат такива, те са като метеор, който пада и прави, каквото прави. Има хора, които са мисионери, които имат послание и си търсят форми да се изкажат. Но те не са Господ, какъвто е геният. Мисионерите са проводници – те говорят с чужд глас. Пък другите…