“Blues Разговори и игри”

На 3,4 и 5 ноември в клуб Quo Vadis се проведе блус-фестивал, станал възможен с усилията на Васко Кръпката, Дечо Чипилов и други блус-ентусиасти. В клуба имаше достатъчно публика, за да се разбере, че блусът си го има. Имаше и недотам музикални емоции, но и те са си обичайна “част от пейзажа”. Независимо от това как един или друг музикант и група възприеха ставащото, то си стана. Някои от участниците, малко преди да започнат участието си, казаха ето това:

ДЕЧО ЧИПИЛОВ (Блус-общество):

Нещата тръгнаха от там, че тази година имаше опасност да не се проведе традиционният Бургаски блус-фестивал, който има вече 6-годишна история.

Лятото отмина, дойде есента и беше някак нелогично да изпратим 2000-та година без блус-фестивал. И една сутрин ми се обади Васко Кръпката, събрахме се хората, които обичайно се интересуваме от блус, и решихме, че трябва да го направим. И го направихме. На съвсем доброволни начала, без никакви пари. Няма спонсори. Всички свирим просто, защото обичаме тази музика.

Интересното е също, че толкова много хора заявиха желание за участие, че напрaво бяхме учудени. Още повече, че липсва комерсиалната страна на въпроса. Това означава, че хората обичат блуса и искат да свирят тази музика. В края ня краищата се спряхме на няколко групи, които се представиха в три вечери – 3,4 и 5 ноември. В клуб Quo Vadis. Първата вечер свириха Воден дух, там участва Жоро Костов, един стар блусар, също Ревълърс – една група също на един от първите блусмени в София от 60-те години, Васко Нейчев и един блус-дует – Николай Танев, китара и Александър Дончев, хармоника. Те свирят акустичен блус. Вечерта завариха Блус Трафик – една от младите групи в последните години, много са добри.

Втората вечер – 3 и половина, Джендема, Монолит и Блус общество. С нашата формация ще пеят и Георги Минчев, Развигор Попов, Вили Кавалджиев и Миташки – едно младо момче, сляпо, което много добре пее блус. Последната вечер е за Дари и приятели, Файв Икс Ел на Румен Александров, може би някои го знаят от Александров Рагтайм Бенд, имаше една формация. Ще участва Духи от Херманс Улф Бенд. И ще се казва Духи енд дъ Ботъл Саут. Като юг, не като звук. И накрая Подуене Блус Бенд.

Блусът не е толкова агресивна музика като рока. И затова блус-музикантите са просто приятели помежду си. Освен това той не е конюнктурна музика, не търпи в никакъв случай фалш, псевдолюбезност. И още - той има класическа схема, която не се е променила във времето.

Едновременно и като начин на музициране, и като поетична форма той има рамки, в които твърдо трябва да си стои. Ако почнат да се усложняват блусовите форми, се отива към джаза, ако се опростяват – към рокендрола. Та схемата не търпи такива волности и импровизации, както са характерни за други стилове.

В никакъв случай! Той, напротив, изразява целия спектър на човешките чувства. Не е само тъжна музика, както някои си мислят, изразява и радост от живота. Разказва за всичко - и за хубавото, и за лошото. В един момент си тъжен, в друг си весел, и това го изпяваш. Затова и публиката е разнообразна. Има и много млади хора. Това също е характерно качество на блуса – да привлича всякакви хора. От друга страна, той е по-kамерна музика и това подпомага общуването между музиканти и публика, връзката между тях.

Достатъчен ли е един блус-фестивал? Не, разбира се. Всички са закопняли за свирене. То и това сега не е точно блус, а просто събиране на различни в стилово отношение групи, които просто искат да свирят. А и от блуса тръгват всички останали стилове – и джазът и рокендролът, и всичко.

АНГЕЛ АНГЕЛОВ-ДЖЕНДЕМА (Джендема):

Ами, надявам се, да се вписва, въпреки че те имат някакви резерви блусарите тука. Тоя жанр, блусът, е особен. Той си има една схема – знаеш, че това са 12 такта, които трябва да са “граматиката” на блуса и трябва в тях да се впишеш, да импровизираш. Ритмиката е бавна, а за корените…много може да се говори, но не е това задачата.

Аз по принцип не долюбвам граматиката, макар че я преподавам. Значи това е точно въпросът за законите и за разбиването им. Законът е ограничение, т.е. лишаване от свобода. Обаче свободия не става. Или човек трябва в рамките на някакви правила да прави своите импровизации, така както той реши. Това е наистина въпрос за изкуството и за свободата. Естетиката по принцип е някаква симетрия. А хората обичат симетрията, защото иначе става абсолютно аморфно всичко.

Да износва се , щото е шаблон. То ако само едно и също въртиш, ставаш латерна. Ние, Джендема, чупим правилата. Както е в езика. Но трябва да владееш правилата му, за да ги чупиш, и да ги гънеш и огъваш според своите представи за ново, за свобода. Въобще естетиката е най-доброто средство за разбиване на свобода. И в обществените порядки. Революция се прави не само с пушки и на барикади, с лозунги. Революция в съзнанието се прави като разчупиш формите, като разчупиш законовите системи, и така...Ние, понеже можем да свирим тия 12 такта, се чувстваме като риба във вода, но в един момент почваме да ги видоизменяме, а понякога и ги взривяваме.

По принцип, за да правиш блус, трябва да си страдалец, трябва да си измъчен човек. Тази музика се поражда от страданието, там няма място за хумор. Блусарите пеят тъжни работи, за любовни страдания, за всякакъв вид страдания.

Разбира се. От Томас Ман насам цялото изкуство е пародия на онова, което вече е правено. Ние сме някaкви интелектуални копелета, които обаче могат да имитират пародията на един черен американец от Чикаго в българския му вариант. Защото не можем да си вярваме, или блусари в 100-процентовия смисъл на тази дума... може да сме, може и да не сме. Въпросът е, че артистът играе. Ако искам, аз мога наистина да играя такъв блус на някакъв black блусар от Чикаго, нали? И ако реша, ще играя тая роля, ако реша – ще се надсмея над нея.

Е, сега, кой разбрал, разбрал. Групата и моите приятели го разбират. Това включва и нашата публика, разбира се, която е разширеният вариант на групата всъщност.

На неразбралия какво да дадеш? Някаква зрителна емоция, чистата емоция ще се предаде. Но аз се надявам на разбиране, иначе за какво го правя.

Моят блус отива точно в тия игри. По-далече от чистата страдалческа емоция, която е заложена в блуса в първия му вариaнт. Ние имаме едно парче, нали го знаеш? – “ Мразя да свиря блус...”.

Точно – игра на блус. Но това е наша тайна нали, една голяма тайна? Само ние го знаем.

ТОНИ (Три и половина):

Така е. И аз бях много притиснен, а и изненадан леко, когато ни поканиха. Също и много поласкан, защото това са най-старите, най-здравите блусари в София. Но ако и да се движим по периферията, да не правим съвсем чист блус, ще се постараем. Мисля, освен това, че блусът не е в схемата, а в духа, в настроението.

Ако се огледаме, той всъщност Дари го каза и е много прав, ние живеем в “блус”.

Човек, който не е видял това, не се е бъхтал, няма да разбере и да може да изпълнява такава музика. Тая мизерия… той блусът съвсем не е роден от хубаво. Ако погледнем нещата откъм смешната им страна и си кажем: “карай да върви…” /това е блус?/, е по-лесно. И се получава весело парче, не е задължително да е непременно тъжно. Понякога като изпеем нещо и се отърваваме от него, иначе ако само се оплакваме – съвсем ужасно ще е. Човек докато успява да се надсмива над себе си – ще оцелява по някакъв начин.

Ние винаги сме харесвали повечето от тези хора, някои са ни приятели. Не сме професионална група, в смисъл не сме професионални музиканти, но явно някои наши парчета са се харесали – текстовете, посланията. Прозвучали са сигурно искрено, те така и са писани. Затова хората са ни повярвали и това ме радва.

На мене ми липсват. Изобщо не са много и браво на Кръпката, че ни събра. И пое цялата организация. Иначе ще си отмре цялата работа. Аз съм забелязъл, че младите хора много харесват блуса, но няма ги местата, където да го слушат. Ще бъде хубаво, ако такива блус-събирания се превърнат в традиция.

За мене и въобще за групата е много важен. Ние изобщо не се бием в гърдите, че сме много добри музиканти. Такива има достатъчно. Хората разбират, че от нас няма да излезе някой Ричи Блекмор или Би Би Кинг. Става дума за друго.